Моята баба почина на 23 юли в Първа хирургия в Варна в деня на хоспитализацията си. Трябваше да остане в болницата за няколко дни за изследвания. Внезапно състоянието и се влоши. Получи хрипове и силна болка. Излязох в коридора и помолих дежурната сестра, пиеща кафе в съседния офис, да погледне баба ми, като и обясних, че не е добре и има хрипове, които досега не е получавала. Тя промърмори, че заради нас не може да си изпуши цигарата. Дойде, погледна баба ми и каза, че била добре. Развика се, че трябва да напусна стаята и че съм нямала право да стоя там. Обясних и, че след като родителите ми донесат от съседната сграда необходимите документи за кръвопреливането следващия ден ще си тръгнем. Излезе, като коментираше, че и тя имала хрипове, но си пушела без да и пречи. Явно и се строи забавно.
Болките на баба ми станаха непоносими, но тя е доста скромен човек и беше уплашена да извикаме пак сестрата, след като стана свидетелка на случката и се притесняваше да не ми вика отново. Уплаших се много, защото баба ми започна да се гърчи и разплакана излязох в коридора и извиках отново сестрата, която ми се развика, че тя не се занимавала с тези неща и ми каза да съм си търсила доктор. Попитах я къде се намира той и тя ме изпрати да го търся в края на коридора. Надявам се това губене на време да не е било фатално за живота на баба ми. Докторът реагира веднага. Кардиоложката (случаен свидетел на “професионалното отношение” на сестрата) успокояваше баба ми, като я питаше да не би да се е притеснила, че ще ме ме изгонят. Нямало такова нещо. Не знам защо не се намеси по-рано, както и не предложи помощта си въпреки, че беше в същата стая и беше свидетел на тревогите ми и това как си “търся” лекар. Не искам да коментирам следващите 10 минути. Не можаха да спасят баба ми. Почина. Надявам се, че баба ми е умряла от болестта си, и че тези 15 минути, когато беше пренебрегната не са били от значение. В противен случай не бих си простила. Не бих си простила, че не знам как мога да накарам медицинско лице да обърне внимание на болен – с молба, с плач, с пари, с пистолет…? Каква е тайната?
Не знам името на сестрата, а и не искам, няма смисъл, тя не е човек, който може носи такова, а и баба ми няма да се върне. Ядосах се и реших да пиша, след като прочетох коменатрите на лекари, че отношението към пациентите е такова заради заплащането им. За 8 часа в болницата съотношението между хуманни и незаинетересовани към пациента лекари е 1:2. Казвам го, защото срещнахме доста лекари, около 20 специалиста, които се чудеха каква е болестта на баба ми, а ние висяхме 6 часа пред разни кабинети заедно с нея, докараната с линейка??? Не мога да си дам обяснение как човек може да е толкова груб с друг, който страда и е уплашен, защото имал ниска заплата. И аз работя и аз искам 5000 евро на месец, и ако не ги получа, ще си помисля, че съм си виновна сама, а не клиентите ми, защото аз съм си избрала това призвание или защото може би, не съм достатъчно кадърна да изкарвам повече.
Аз не го проумявам, както и не проумях как, след като ни препоръчаха погребална агенция, с която работела болницата и която била много професионална за разлика от другите мошеници, час по-късно от агенцията ни се обадиха за да попитат имаме ли нужда от тях… Взели са телефона на майка ми от болницата без наше съгласие. Беше го оставила в началото, докато приемаха баба ми, за контакт, в случай че положението й се влоши, докато ни няма. Лешояди, и в смъртта ли има 10%…?
Виктория Железова
Filed under: Лошите истории | С прикачен етикет: дежурна, етика, живот, изследвания, кръвопреливане, лекари, линейка, минути, свидетел, сестра, състояние, фатално, хоспитализация, хрипове
Когато чета историята на Виктория сълзи се стичат по лицето ми. Със същото бездушие се срещнах в битката за живота на майка ми. Сега на гробището се срещам с 50 % хора пострадали от същото това бездушие на млади лекари, които би трябвало да кипят от енергия. Моля, прочетете книгата на д-р Токуда. Лекари, опитайте се да вземете поне малко от неговото послание.